Митичните същества в българския фолклор-Кон

Kon

 

Звън от вълшебни копита. Пръхтене и гръмко цвилене. Дъх, изпълнен със жар и сила, дошъл от дълбините на отвъдното. Блестяща дълга грива, превърната от прадедите ни в първото българско знаме - опашка. Оседлан с вълшебно седло. И с юзди, дърпани от момък-юнак. Животно, яздено от Слънцето, а също и от тримата светци - Св. Георги, Св. Димитър и Св. Тодор. Изобразяват го заедно с тях древните майстори - иконописци и дърворезбари.

Което стряска и пропъжда вдън-гора нощните демони - вампири, самодиви и таласъми. Изсичат лика му в тотеми и жертвеници. Той е и символ, свързващ двата свята, на живите и мъртвите. Извайват го и изкусните ръце на ковачи и медникари - върху сребърните и медни съдове и пафти. Среща се и по керамичните и метални предмети и накити. Извезват го или го втъкават в орнаментиката на шевиците и облеклото. Както и върху древните тракийски стели и релефи, заедно с върховното тракийско божество. Има го и в композицията на Мадарския конник...

Конят

За него е писано и разказано много. В приказките - вълшебни юнаци, невиждани хубавици и неземни създания се появяват денем и нощем, яздейки безстрашни, крилати жребци. Те винаги са с развети, дълги до земята, снежнобели гриви. 

Целия текст прочетете в брой 28  в търговската мрежа от 26.02.2011