Тишина и непрогледен мрак. И внезапно се втурват в шеметен бяг бели коне. Четири на брой са. Блестящи. Впрегнати и подкарани от Свети Илия. Изпод копитата на магическия впряг искрят светкавици. Въртят се колелетата на небесната колесница. А от допира им с необятния хоризонт се разнася страховита ГРЪМОТЕВИЦА
В езическите предания можеш да я срещнеш и като гром, трясък, трескавица. Те разказват, че гръмовният звук се появява в небето при битка между Змей и Хала. В християнските вярвания откриваме сюжета за Свети Илия и колесницата му. Ако се поровиш в книгите, ще откриеш, че има и друг. Според него гръмотевицата се появява от бъчвите и камъните, които Светецът търкаля в небето. Накрая пък може и да се натъкнеш на комбинация от двете идеи. В нея се казва, че битка между Свети Илия и Змея създава небесния звук. Такава е най-разпространената версия в българския фолклор.
Лети огромен и страховит черен облак. Извива се силен вихър, който се усуква като тъмна мъгла. А от възела проглежда змиеподобно чудовище. Образът се сменя с този на бик с огромни рога. Съществото притежава велика сила. Може да размаха шест крила и дванадесет опашки. Често живее в планински дерета, друг път се крие в дълбоки пещери или н короната на огромно дърво. Там пази цяла компания от митични същества. Властва над ВЕТРОВЕТЕ, ОБЛАЦИТЕ и ДЪЖДОВЕТЕ. Полети ли отново към небето, от опашката му се излива пороен дъжд. А появят ли се светкавици и гръмотевици, бабите и дядовците ни вярват, че добрият ЗМЕЙ или ОРЕЛЪТ–водач на облаците – се впускат в люта битка с ХАЛАТА
И се извиват великолепни вейките на вълшебното дърво. С Чудновата, стилна осанка. С дребни листа, досуш като очи, обагрени в зелено. И клони устремени към небето. Вгледаш ли се в тях, човек съзираш. Влюбен и самотен, силно вярвящ, че с прегръдка ще достигне своята мечта. Присядат под сянката им моми и момци, за да отдъхнат, да подремнат или оброк да сключат. Заслушани в магическия шепот на листата му, като зад невидим, вълшебен параван, който ги пази от зли сили. Сигурни и спокойни под опеката му. 
Затова митичният му образ е свързан със световното дърво. А името му е ЯВОР.
Митичните животни в българския фолклор
Невръстно девойче ден след ден ходи на реката. Носи вързоп черна вълна. Зла мащеха тормози доведената си дъщеря. Кара я да пере вълната в ледената вода, докато побелее. Плач и поглед, вперен в небето. Молитва за спасение, изтръгнала се от дъното на огорчената детска душа. Но става чудо. Бог се смилява над девойчето. Учи го да метне вълната на гърба си и го превръща в мечка. Така го спасява от тормоза на злата му мащеха.
„ С ДЪЛГИ РУСИ КОСИ. С гъвкави снаги. Тънкокръсти. С криле, помагащи им като пеперуди да прелитат през Дунава. С ефирна, ослепително-бяла премяна. С призрачна усмивка по вечно младото, почти детско лице. Прокрадващи се покрай бреговете на реки и езера, сред потайни горски поляни.Светкавично появяващи се и изчезващи същества с женски образ. Водни духове.
ЧЕСТИТА БАБА МАРТАТънки чевръсти пръсти изваждат изпод капака на раклата кълбета прежда. Преди още слънцето да се покаже, женските ръце усукват бял и червен вълнен конец. С тихи стъпки стопанката обхожда двора и закичва плодните дръвчета, пръчките на лозниците и трендафила. Завързва бяло-червено пресукано конче (конец) на портата, както и на гърнето, в което готви или налива мляко. И така спазва обичая, за да посрещне с красота и радост БАБА МАРТА.
Според вярванията Баба Марта се появява в началото на месец март.
Звън от вълшебни копита. Пръхтене и гръмко цвилене. Дъх, изпълнен със жар и сила, дошъл от дълбините на отвъдното. Блестяща дълга грива, превърната от прадедите ни в първото българско знаме - опашка. Оседлан с вълшебно седло. И с юзди, дърпани от момък-юнак. Животно, яздено от Слънцето, а също и от тримата светци - Св. Георги, Св. Димитър и Св. Тодор. Изобразяват го заедно с тях древните майстори - иконописци и дърворезбари.
Слънцето – митично същество с много образи
Безчет, като лъчите му, са историите, които невидимият народен разказвач реди за слънцето. Разказани са в приказки. В песни. В гатанки. В пословици и поговорки. Нарисувани са в картини. Майсторско длето ги пресъздава в дърворезби. Ръката на чевръста домакиня ги вплита в шевиците на платовете и празничните одежди. Още по-красиви слънца греят от обредните хлябове на празници, свързани с плодородието, здравето и богатата реколта. Червена кърпа, с извезан на нея слънчев образ, носят в черквата нестинарите на празника на Св.св.Константин и Елена. Приказките разказват, че слънцето имало две очи, но веднъж, много уморено, то се навело над кладенец, за да пийне водица. И не щеш ли, змия се стрелнала към него. Блеснал леденият є език и изпила окото му. Така слънцето изгубило едното си око. В някои краища на България пък разказват други предания, според които има две слънца, които изпълняват различни роли. Едното да грее през зимата, а другото – през лятото.
