Уникална часовникова кула, мостове, тепавици, църквите в манастира „Св.Четиридесет мъченици”, в с.Врачеш, в Ботевград...Вуно Марков е името на техния строител – самоук майстор, наричан местния Кольо Фичето. Часовниковата кула, намираща се в  центъра, отдавна се е превърнала в символ на селището, познато днес под името Ботевград...     Първите заселници по тези земи са отпреди 7000 години. Доказват го случайно намерени археологически находки, датирано от онова време. По-късните обитатели са траки, предполага се, че са от племето трибали.

Оставили са надгробни могили, крепости, предмети от бита. В западната част на днешния Ботевград се е намирало селището им – предтеча, не се знае как са го наричали, но е установено, че е от 4-и век пр.н.е. Вероятно още тогава се е намирало на важен кръстопът, през който по-късно са преминали и легиони на тогавашните римски императори. Потвърждава го откритата в местността „Рибни вир” милярна пътна колона. Варварските нападения в северните територии на Римската империя, в по-късен период, са довели и до обезлюдяването на тракийското селище. А обитателите му, търсейки по-защитено място, са открили такова – на 3 км южно от този път, където са основали следващото селище, наречено „Зелин”. Просъществувало е повече от едно хилядолетие.... За Зелин се знае, че по време на Втората българска държава е влизало в границите на феодалното имение на Севаст Огнян. Жилищата са били разположени основно около днешното манастирче в местността „Зелин”, която се е наричала „Комката”. А средновековният владетел е живял в крепостта „Боженишки Урвич”, намираща се на 20км от днешния Ботевград, в землището на с.Боженица. През зимата на 1918-1919г. вековно дърво пада в местността „Градището”. И отдолу, между корените, в скалата прозира надпис: „Аз, Драгомир, писах. Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия. И много зло патих. В това време турците воюваха. Аз се държах за вярата на цар Шишман”. Дървото позволява крепостта да разбули тайните си – че е от последните, паднали под турска власт. И че край стените й са се водили тежки битки за отстояване на свободата и вярата. Доказателството – историци и археолози са намерили в многобройните непогребани български войни, разхвърляни снаряжения, следи от пожари, останки от монетни съкровища, разрушена до основи крепост… Която е строена още през 5-6и век, когато Византийската империя се е опитвала да спре набезите на варварските племена, прииждащи на юг. Легенда свързва тази крепост и с последния български цар, Иван Шишман. След падането на столицата Велико Търново, той се преместил тук, в Боженишки Урвич, от където ръководи една от последните битки за независимостта България. Пренесъл е тук и царската хазна, и архива си, съхраняван в скалната църква на територията на крепостта. Тя също носи уникалност, съхранила през вековете тайнственост и обредност и на българските си обитатели, и на предходните езически…

     Оттук, на път към дунавските градове, преминали по-късно двама братя-гурбетчии. Работливи били, предприемчиви, харесали долината, удобното местоположение, близостта до Средец. И решили да построят хан, странноприемница, а и пекарна към нея. Вкусните си самуни те предлагали на преминаващите, някои от които, първо в пазарни дни, а по-късно и постепенно - се заселвали тук. И основали новото селище. Самунджиево. Това е легендата. Официалността пък е  в османските регистри от 16-и век. Около 200 години Самунджиево и Зелин съществували заедно, но второто селище постепенно западнало. Докато в средата на 18-о столетие жителите не заживели заедно. На 23-и март 1866г. малкото Самунджиево било обявено за град, носещ името Касаба и се превърнало в административен център на 30-на села и 2 града. Постепенно той се въздигнал в икономическо отношение, като привлякъл с възможностите си занаятчии и търговци. Година по-късно го кръстили – Орхание.Мидхад паша, Дунавски валия, го нарекъл така, на името на султан Орхан, силен османски завоевател. Твърди се обаче и друго. Че една от дъщерите на тогавашния турски султан се наричала Орхание. И че в нейна чест, за възхвала на красотата й, кръстили замогналото се селище. Видно е обаче строителството от онова време. Часовниковата кула, чийто майстор е самоукият Вуно Марков, била най-високата в България тогава, елегантна възрожденска постройка, последвана от Владишки конак, от административен конак също, от поща, от дюкянчета и магазинчета по чаршията…Следват обаче и годините на създаването на тайни революционни комитети, като знайно е, че от комитетската мрежа на Левски, една трета са от района на Орхание. През 1872г. Димитър Общи поставя началото на края им – с проваления обир в прохода Арабаконак. Четири години по-късно Априлското въстание в региона приключва с гибелта на 12 от Ботевите четници, в местността “Ритлите” край Лютиброд. Обезглавени са, понесени на кол към Орхание и погребани в двора на църквата в близкото с.Скравена… Орхание съществува като име до 1933г.,когато е променено на Ботевград. В знак на почит и преклонение пред подвига на революционерите, и на признателност към жителите на  селцето, осмелили се да спасят тленните останки.. Ботевград днес е център на община, в която в 12 населени места живеят 40 000 души, от тях – 27 хиляди в административния център.  Що се отнася до туризма, всеки стъпил на това българско парче земя, ще се убеди,  че има какво да види, до какво да се докосне. Наоколо всичко е история. 7000 години, в които тук са вървяли – незнайни първи обитатели, траки от племето трибали, римляни, византийци, славяни, българи…Всички те, градили настоящето си в селище, с недостигнало до нас първо име, но последвано от Зелин, Самунджиево, Касаба, Орхание, Ботевград .