Някога населението на едно малко балканско селце промивало златоносен пясък. Доходно било, дълги години с това се препитавали хората, а и така плащали данъците си на империята. Пък и лесно било - реката минавала през селището им. И постепенно, от думите "злато", златар" започнали да наричат селцето - Златарица.
Това е най-популярната версия за произхода на името на Златарица. Градът е център на община, състояща се от 24 населени места. Намира се в източната част на област Велико Търново, на 25 км е от старопрестолния град и попада в първите гънки на Предбалкана, което означава, че територията е почти равнинна. Тук-там е хълмиста, с ниски и средновисоки ридове. Жителите в община Златарица са около 5000, повечето от половината живеят в града, а сред останалите селища има и тип махали, в които живеят по няколко човека...
Златарица е споменавана в турски документи още през 14-и век, а е наричан през вековете и Ставрак, Златар, Златариче. Всъщност, след падането на България под турско робство част от местното население бяга и се заселва в друго балканско селце – Стеврек.

А заради този факт с едно и също име назовавали някога двете селища. Смята се обаче, че на територията на землището на Златарица е съществувало селище още от 3-о хилядолетие пр.н.е. Доказателствата са в отдела по археология в Градския исторически музей. Съхранени са останки от керамични съдове, от оръдия на труда, изработени от камък. Сред тях впечатляват стъргалки от кремък и от кост, използвани от праобитателите на региона...
Впрочем, Градският исторически музей се намира в центъра на Златарица, на 50-на метра от река Златаришка. Сградата е строена през 1860г. и в нея се е помещавало старото Класно училище. Днес то е паметник на културата от епохата на Възраждането. И представлява масивна, двукатна къща, строена с дарения на някогашните златарчани, които освен в Килийното, са искали децата им да бъдат обучавани и в т.нар."Класно".
Разходката из пределите на музея е и чудесен начин да се озовете в материалната и духовната култура на някогашните жители. Два са най-ценните експонати. Завесата на старото читалище/1885г./, което се е помещавало в най-голямата зала на тази къща, е изработена през 1932г. Тя е рисувана от Апостол Христов и се казва "Алегория на изкуствата". Също така автентично и добре запазено е знамето на Градинарското дружество, на което е извезана датата на създаването му – 1856г.
Всъщност, Апостол Христов е един от четиримата, изографисали църквата. Тя е досами Музея и носи името „Св.Николай Мирликийски". Градена е през 1884г, на следващата е осветена и оттогава е действаща..В началото на 17-и век храмът е бил друг – малък, каменен, вкопан в земята. Казват, че е бил много богат, но е ограбен от турците , които са отмъкнали при отстъплението си през октомври 1877г. около 200 сребърни и златни предмета. Записал е кощунството отец Иван Хаджиев – на страниците на една стара Библия. Останал е единствено олтарът, поставен днес в двора. Майстор Уста Георги е градителят на църквата, която е втора по големина в региона. Той е роден в съседното Горско ново село, бил е ученик на Колю Фичето. Творбата му е обявена за паметник на културата с местно значение...
Впечатлява обаче наглед обикновен експонат. Камък, с някакви изображения, издялани върху повърхността му. Оказва се, че е от средновековен манастир – от времето на цар Иван-Асен 2. Предполага се, че е строен през 1230г, в чест на победата при р.Клокотница над византийската армия. Камъкът е взет от м."Чуката", на 2 км западно от града. Единствен свидетел на славно някога минало...